Общата селскостопанска политика (англ. Common Agricultural Policy) е най-старата политика на Европейската общност. Когато ОСП започва да действа, в Европейската общност участват само шест страни - Белгия, Германия, Италия, Люксембург, Нидерландия и Франция.
ОСП трябва да гарантира доставките на храни в тези страни, а това е много трудно в годините след Втората световна война. Политиката трябва да помогне за по-голяма производителност в селското стопанство, за стабилни цени и за достоен живот на фермерите.

За първи път ОСП започва да действа през 1962 година. За да успокои производителите, че няма риск за тях, Общността обещава, че ще изкупува излишъците, които земеделците не са успели да продадат.

Създава се Европейски фонд за ориентиране и гарантиране на селското стопанство (ЕФОГСС). Този фонд се причислява към структурните фондове на Общността и се финансира от всички държави-членки.

Въвеждат се специални такси върху вносните стоки, за да е сигурно, че местната продукция е по-изгодна. Износът на продукция на пазари извън Общността получава субсидии. Така се гарантира, че ще бъдат произведени достатъчно хранителни продукти.

Едновременно с това, обаче, разходите за ОСП непрекъснато нарастват, а методите, които земеделците използват, за да получат повече продукция, вредят на околната среда. Политиката дава повече средства на големите производители, тоест подпомага тези, които вече имат много средства.

Политиката се изгражда на три основни принципа: свободно движение - премахват се пречките за търговията със селскостопански стоки между страните-членки на Европейската общност; общностна преференция - цената на вносните продукти, след заплащането на мита, трябва да бъде по-висока от цената на местните селскостопански продукти; обща финансова отговорност - разходите по политиката се финансират общо от всички страни.

Постепенно се оказва, че подкрепата за цените e прекалено ефективна. Земеделците започват да произвежда повече, отколкото е нужно. Натрупват се запаси и разходите бързо нарастват. Трупат се „планини" от масло, зърнени храни и говеждо месо, „езера" от вино и мляко. Излишъците се разпродават на субсидирани местни земеделски стопани в развиващите се страни.

Всички тези промени налагат реформа на Общата селскостопанска политика. Тя започва през 1985 г. Реформата трябва да стабилизира селскостопанските пазари, като намали разходите и гарантираните цени.

Въвеждат се ограничения (квоти) за производството на мляко. Стимулират се младите фермери и изоставащите райони.

На земеделските стопани се плаща да оставят част от своята земя необработена. Реформата обаче не успява да се справи с проблемите в ОСП.

През 90-те години се провеждат нови реформи в ОСП.

Първата започва още през 1991 година. Тя цели да премахне излишъците в продукцията и да наложи контрол върху разходите за селското стопанство. Започва да се обръща силно внимание на качеството на продуктите и ролята, която селското стопанство играе за защитата на околната среда.

Малките и средни предприятия получават повече подпомагане. За да се намали производството, се намаляват гарантираните цени на основните селскостопански стоки, „замразяват" се още земи в сектора на зърнопроизводството, намаляват се квотите за производство на мляко, въведени са квоти за тютюна и др.

След преговори в Световната търговска организация е решено ЕС да намали митата за внос на селскостопански стоки, както и субсидиите за износ. През 90-те години възникват страхове относно безопасността на храните. Хората са все по-загрижени за хуманното отношение към животните. Защитата на потребителите става все по-важна част от ОСП.

През 1999 година е приета „Програма 2000" за нови реформи в ОСП. Програмата помага за това европейските стопани да са по-конкурентни на пазара, за по-нататъшно намаляване на ценовата подкрепа и за по-строги изисквания към качеството. Развитието на селските райони се превръща в централен елемент на ОСП.

През 2003 г. Съветът на министрите на селското стопанство на държавите-членки на Европейския съюз постига съгласие за по-нататъшната реформа на ОСП. Създадена е единна схема за плащане на фермерите. Те получават средства, ако отговарят на определени условия за защита на околната среда, безопасност на храните, опазване на здравето на растенията и животните, както и за запазване на земеделската земя в добро състояние. Ако производителите не спазват условията, подкрепата за тях намалява.

Намаляват преките плащания за големите ферми. Повече средства отиват за развитие на селските райони. Общата селскостопанска политика постига целите си чрез директните плащания и пазарната подкрепа на земеделските производители от една страна и политиката на развитие на селските райони от друга.

През 2004 г. започва най-голямото досега разширяване на ЕС. В Съюза влизат 10 държави (Кипър, Естония, Чешката република, Унгария, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия и Словения). С присъединяването и на България и Румъния през 2007 г. броят на членките нараства на 27. Новите държави удвояват земеделското население на ЕС, като включват множество малки земеделски стопани, произвеждащи за собствена полза, а не за пазара.

Днес основните инструменти на съвременната ОСП са директните плащания и пазарната подкрепа на земеделските производители (1-ви стълб) и политиката на развитие на селските райони (2-ри стълб).

Представители на 27-те държави-членки в Съвета на ЕС вземат решенията относно формата и прилагането на ОСП въз основа на предложения на Европейската комисия и съобразени със становището на Парламента. По-важните решения се вземат на министерско ниво в Съвета на Европейския съюз.

С влизането в сила на Лисабонския договор през декември 2009 г. се възприема процедурата на съвместно вземане на решение като „обикновена законодателна процедура" на ОСП в замяна на действащата процедура на консултация с Европейския парламент. Европейският парламент и Съветът ще определят съвместно всички бюджетни разходи. Договорът дава възможност и националните парламенти да изпращат до председателите на Европейския парламент, Съвета и Комисията мотивирано становище за законите в областта на селското стопанство с принципа на субсидиарност.

Докато в началото но началото на 80-те години на миналия век ОСП заема 66 % от бюджета на Общността, през 2013 г. тази политика ще представлява едва 39%.

От 2007 г. Общата селскостопанска политика се финансира от Европейски фонд за гарантиране на земеделието за финансиране на пазарните мерки и подпомагане на доходите (ЕФГЗ) и Европейски земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР).

За настоящия финансов период 2007-2013 г. средствата за ОСП са в размер на 293 млрд.евро от общо 862.4 милиарда евро, което се равнява на 1.045% от брутния национален продукт на ЕС на 25-те плюс България и Румъния. ЕФГЗ разполага с 41 милиарда евро.

Пред Общата селскостопанска политика продължават да стоят много предизвикателства. Някои държави настояват за намаляването на разходите за земеделие, а други разчитат на Общата селскостопанска политика, за да подпомага фермерите. Новите държави-членки се борят за изравняване на земеделските субсидии с останалите европейски страни.

Борбата с климатичните промени, глобализацията, тежкият административен апарат, производството на храни също очакват решение.

Общите проблеми изискват общи решения, но те са трудни за постигане. През ноември се очаква да започне консултация за изготвяне на ново законодателство, посветено на селското стопанство. То ще бъде представено пред Съвета на ЕС и Европейския парламент през 2011 година, за да може Общата селскостопанска политика да продължи да се развива и занапред.